Контрол на тялото  За мнозина физическото няма особена връзка

Контрол на тялото 

За мнозина физическото няма особена връзка с духовното. Защо, питат те, да не отхвърлим концепцията за физическото, с цел да бъдем напълно духовни? Ако задачата на живота можеше да бъде осъществена без физическия аспект на нашето създание, душата нямаше да одобри физическа форма, духът нямаше да сътвори физическия свят. Един индийски стихотворец споделя: „ Ако задачата на творението можеше да бъде изпълнена от ангелите, които са безусловно духовни, Бог нямаше да сътвори индивида. ” Това демонстрира, че физическото тяло взе участие в реализирането на велика задача. Ако Божията светлина можеше да насочва непосредствено, нямаше да има проявяване като Христос. Необходимо е било Бог да пристигна на земята във физическо тяло. Що се отнася до концепцията, че физическото тяло е греховно, че то е най-низшият аспект на съществуването, тя безспорно бива опровергана – нали точно посредством това физическо тяло би трябвало да бъде реализирана най-висшата и велика цел. Наричаме го „ свое физическо тяло ” заради неведение. Щом познаем задачата му, започваме да гледаме на него като на свещения храм на Бога.

Изживяването на земния живот посредством физическо тяло има пет аспекта. Първият е здравето. Неговото наличие е парадайс, а отсъствието му – пъкъл. Независимо с какво разполагаме в живота – благосъстояние, популярност, известност, власт, улеснения – без здравето нямаме нищо. Когато сме в положително здраве, не мислим за него, не го ценим. Интересуват ни нещата, които нямаме. Жертваме здравето си за удоволствия, за материално благосъстояние. Готови сме да го пожертваме, с цел да задоволим интелектуалните си мечти, в името на веселбата и празненствата, за реализиране на своя упоритост. Но доста постоянно преди да сме съумели, здравето ни е унищожено и чак тогава започваме да осъзнаваме смисъла му. Нищо не може да го купи, нищо не може да се съпостави с него. Ако сложим на едната везна всички блага, които можем да получим от живота, ще открием, че здравето на другата везна тежи повече от тях.

Здравето е това, което ни разрешава да бъдем и материални, и духовни. Неговата липса ни ограбва и от физическото – защото не можем да действаме обикновено, и от духовността – тъй като точно цялостното здраве ни дава опция да изживяваме пълноценно на духовно равнище. Нямам поради, че е грях да си болен, а да си здрав е добродетел. Това, което желая да кажа, е, че здравето е добродетел, а заболяването – грях.

Друг аспект на физическото битие е салдото. Именно той дава надзор над тялото. Благодарение на салдото ние стоим, движим се, вървим. Всяко деяние, всяко физическо придвижване се поддържа от салдото. А неналичието на баланс постоянно е знак за минус в характера и в това време в качеството на живота. Под каквато и форма да се прояви неналичието на баланс, тя постоянно значи, че нещо липсва в личността на индивида. Ако следим походката, придвижванията или погледа, всичко, което един човек прави, ще открием, че зад неналичието на баланс се крие липса на нещо друго и то последователно може да бъде извадено нескрито. Например, когато някой върви, поклащайки се, не си мислете, че това е единствено физически дефект; в действителност е обвързвано с характера. Както човек се поклаща в походката си, по този начин ще се колебае в своята увереност, в убежденията си. Докато лекарят гледа езика и очите на пациента, с цел да ревизира вътрешното му положение, мъдрецът обръща изключително внимание на салдото.

Много западняци, които се интересуват от източна философия, са ме питали: „ Защо вашите възпитаници на Изток практикуват физически извършения, седят в избрани пози, стоят на един крайник, в челна стойка или с кръстосани крайници дълго време и въобще вършат всякакви странни неща, които човек не би предположил, че се правят от духовно търсещи? Каква нематериалност се реализира по този начин? За нас тези неща са за акробати и спортисти. ” Отговарял съм им, че когато се правят като забавление, неща като спорта и акробатиката са пилеене на сила, на време и старания. Тогава не извличаме от тях огромна изгода. Но адептите ги употребяват за по-висша цел. Всяко нещо на този свят, когато се практикува вярно, оказва благотворно влияние върху духовното развиване.

Не си мислете, че ходенето на черква, в храма, отправянето на молебствия или седенето със затворени очи са единствените способи за духовно реализиране. Ако всички неща, които вършим в всекидневието си, обърнем към духовната цел, това ще ни помогне в духовната себереализация. Освен това ходенето един път седмично на черква е обвързвано с доста малко духовна работа. Дори да споделяме молитвата си всяка вечер преди лягане, не означаваме необикновен нравствен прогрес. Защото във всеки миг от деня живеем в заблуда. Всичко, което вършим, работи като покривало пред духовния ни поглед. Затова във всеки момент от живота би трябвало да сме в положение на централизация. Как можем да го реализираме, в случай че по през целия ден сме заети с бизнес, работа и хиляди ежедневни задания? Отговорът е, че би трябвало да превърнем в молитва всичко, което вършим. Тогава каквато и да е специалността, работата или заниманието ни, всичко ще ни води към духовното реализиране. Всяко наше деяние ще бъде молитва. Всяко придвижване, което създадем на изток, запад, север или юг, ще води към духовната цел. Много хора не си дават сметка доколко е нарушен салдото в живота им. Сред 100 души мъчно може да се открие даже един, който в действителност да е уравновесен. Съществува и нравствен баланс, само че той се реализира, като преди този момент се балансират физическото тяло и придвижванията му.

Третият аспект на нашето физическо битие е усъвършенстването на тялото, с други думи неговата изисканост, сензитивност. Духовният характер на всеки човек може да се види в неговото тяло. Има чувствителни хора, може би малко нервни, а има и по-груби хора, за които е присъщ напълно друг аспект. Чувствителният човек, който се вълнува от музиката, откликва на хубостта на формата и цвета, любува се в цялостна степен на солено и сладко, кисело и горчиво, усеща студеното и горещото, възприема и отличава другите аромати. Това е индивидът, който е роден с нравствен характер. Онзи, който не обича музиката, който не цени ароматите и не схваща хубостта на формата и цвета, е компактен човек, на който ще би трябвало време, с цел да се развие. Ето за какво преживяването на насладите и удоволствията, които предлага животът, не е на материално, а на духовно равнище. Не материалният човек изживява изцяло земния живот, а духовният.

Може да попитате: „ Ами всички тези аскети, които са живели в отшелничество, не са се хранели обикновено и са отхвърляли всевъзможни улеснения? ” Този път не е за всеки. Ще бъде неточност да ги подлагаме на критика. Това са хората, които опитват с живота, като жертват всички наслади и удоволствия, които земята предлага. Те се усамотяват, с цел да опитват, както ученият се затваря в лабораторията и с години не се демонстрира. Тези аскети, които са загърбили всичко светско, са постигнали знание, което ни предават. Това не е принцип, който всички би трябвало да следват, защото духовността не зависи от сходни неща.

Защо са ни дадени очите, в случай че не с цел да се радваме на хубостта? Защо са ни дадени ушите, в случай че не с цел да се любуваме на музиката? Защо сме пратени на земята, в случай че не можем да погледнем нейните форми от боязън да не бъдем наречени материалисти? Онези, които показват духовността по този метод, изкарват Бог чудовище. В реалност духовността е пълнотата на живота.

Четвъртият аспект на физическото ни битие е обвързван с това, че ние неправилно се идентифицираме с физическото тяло, наричайки го „ аз ”. Когато физическото тяло изпитва неразположение, споделяме: „ Болен съм ”, тъй като се идентифицираме с нещо, което ни принадлежи, само че което не сме ние самите. Тръгвайки по духовната пътека, първо би трябвало да осъзнаем, че ние не сме физическото тяло – тялото е единствено инструмент, средство, посредством което изпитваме живота. Този инструмент е толкоз добре организиран, че човек може да изживее всичко външно, което си коства да изживее, и всичко, което си коства да изживее в себе си. Когато детето се роди и стартира да пораства, първо стартира да се радва на това, което го заобикаля; човек нормално няма опция да изпита вътрешната действителност. Същевременно обаче тялото е оборудвано със средствата за преживяване и на външното, и на вътрешното. Ако човек не употребява ръката или крайници си в продължение на години, те ще изгубят своята жизнеспособност и мощ и няма да могат да му служат. Добре познаваме потреблението на ръцете и краката, които са външни елементи на физическия механизъм. Има обаче вътрешни, по-фини елементи на този механизъм, които мистиците са нарекли центрове, като всеки център има собствен обект – вътрешен глас, ентусиазъм, усещане, признание – и всички те се разкриват чрез тези центрове.

Както сетивните органи улавят живота, който ни заобикаля, по този начин нервните центрове изпитват живота вътре в нас. Но когато тези центрове не са употребявани от доста години, те стават невъзприемчиви. Не умират, само че се обезчувствяват и към този момент не могат да бъдат употребявани съгласно предназначението си. Мнозина, които потеглят по духовната пътека под упътванията на подобаващ преподавател, добиват чувство в средата на челото, като че ли нещо там се пробужда. Постепенно те осъзнават наличието на измерение, за което допреди това са били в цялостно незнание. Някои стартират да усещат сила в слънчевия сплит. Ако тази сила бъде пробудена, те по натурален път стават по-интуитивни. При други се появява мощна сензитивност на върха на главата или в центъра на гърлото. С напредването на духовното им развиване това чувство от ден на ден се усилва. Сред тези хора безспорно ще има такива, които са интуитивни по природа.

Разликата сред тези, чиито нервни центрове откликват, и тези, чиито нервни центрове не откликват, е като разликата сред растението и камъка. Камъкът не откликва на състрадание, само че растението – да. И по този начин, тези, чиито нервни центрове са пробудени до известна степен, стартират да демонстрират вътрешен глас, последвана от ентусиазъм и признание. Човек обаче би трябвало да помни, че за тези неща не трябва да се приказва. Който знае минимум, приказва най-вече. Когато човек, който още не е подготвен, чуе тези секрети, той ги разгласява. После взема решение да напише книга, в която излага неправилните си концепции. Такъв човек в никакъв случай не е имал нужното самообладание и неизменност, нито подобаващите упътвания, по тази причина постоянно изпада в илюзия. Много са хората, които в опитите си да пробудят своите центрове, са повреждали здравето си и са нарушавали салдото си. Те подхождат несериозно към нещо извънредно съществено и свято, което води към духовно реализиране. Други се отнасят с подигравка и това са хората, които не могат да откликнат на съчувствие. Те не виждат опциите в себе си и се подиграват на другите, които те не схващат. Ето по какъв начин най-висшата от всички науки е оскърбявана и осмивана.

На Изток учителят не стартира с упътванията, преди да се увери, че ученикът е заслужен и няма да разреши другите да се присмиват на най-светите секрети. Когато бива иницииран, ученикът се заклева, че няма да приказва за тези неща пред хора, неспособни да оценят тяхната стойност, значимост и светост. Едва тогава той получава упътвания. Освен това учителят инструктира всеки възпитаник поотделно.

Идва ред и на петия аспект от физическото ни битие. Има две неща – чувство и екзалтираност. Чрез първото изпитваме наслаждение. Чрез второто изживяваме наслада. Между наслаждение и наслада има разлика. Това, което сме привикнали да изпитваме чрез физическото тяло, е наслаждение – наслаждение от храната и пиенето, от красивите неща. Така че всичко, което ни дава прелестно възприятие, познаваме посредством сетивата. Има обаче наслада, която не зависи от сетивата, а единствено от екзалтацията. До тази екзалтираност също се стига посредством тялото.

Как става това? Има деяние и резултат от действието, има покой и резултат от покоя. Резултата от действието назоваваме сетивно чувство, а резултата от покоя – екзалтираност. В Маснави Руми, най-прекрасният персийски стихотворец, споделя за съня: „ О, сън, никое друго самодоволство с теб не може да се съпостави. В съня си пандизчиите са свободни, царете нямат корона и трон. Болните не усещат болежка и паники, тъгата е забравена. ” Това демонстрира, че сънят е форма на покой, която се поражда автоматизирано и ни издига над терзания и паники, болежка и проблеми. Когато това положение на покой бъде провокирано със силата на волята, човек реализира напълно преодоляване, защото в своя покой не зависи от автоматизирано положение. Ако това положение ни издига оттатък болката и паниките, тъгата, съжаленията, безпокойствата, в случай че то се поражда от вътрешната страна, тогава сме постигнали нещо извънредно. Начинът да го реализираме е като практикуваме покой. 

От: „ Лечението. Ментално филтриране и светът на мозъка “, Хазрат Инаят Хан, ИК „ Шамбала “, 2012 година
Снимка: The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat Khan, bg.wikipedia.org